Между 6 и 11 юни словашкият град Нитра отново се превърна в сцена на политическо изкуство, социална чувствителност и театрални експерименти – но и в поле на напрежение между естетика и послание. Международният фестивал Divadelná Nitra 2025, под мотото „Right(s) Here, Right(s) Now“, предложи амбициозна програма, фокусирана върху нарушени човешки права, политическа репресия, идентичност и индивидуална свобода. Откъдето и въпросът: доколко театърът може да понесе подобна отговорност и къде минава границата между художественост и активизъм?
В този дух, фестивалът постави особен акцент върху критическото мислене и контекста, в който театърът съществува днес. Резидентската програма за млади театрални критици, водена от Стефан Тигес от Берлин, предложи пространство за дебат отвъд утвърдените граници. Участници от Централна и Югоизточна Европа разглеждахме представленията не само като естетически обекти, но и като политически актове – територия, в която културната памет, институционалният натиск и личната позиция се преплитат. В този смисъл, Divadelná Nitra не просто показа театър, а предизвика разговор за неговата роля днес – между правото да говориш и отговорността за онова, което казваш.
Секцията „Диалог (не)възможен“, посветена на творци в изгнание от Русия и Беларус, разшири хоризонта на фестивала. Особено въздействаща беше постановката „Мемория“, режисирана от Анастасия Патлай – документален спектакъл, посветен на жертвите на сталинисткия терор. Въпреки натоварената от факти драматургия, актьорската игра и изчистената режисура внесоха поетичност и дълбочина в темата.
Въпросите за границите между форма и съдържание, между художественост и ангажираност, проличаха ясно и в самата селекция на фестивала, която включваше представления от Централна и Източна Европа, обединени от политическа острота и социална чувствителност. Макар че не всички продукции демонстрираха еднакво силна сценична реализация, а част от спектаклите по-скоро маркираха темите си, отколкото да ги разгърнат театрално, селекцията в нито един момент не се стремеше да удовлетвори публиката. Напротив – тя провокираше, задаваше въпроси и настояваше за позиция.
Унгарската продукция „Radicál Relax“ даде старт на фестивалната програма и впечатли със своята телесна експресивност и ритуална форма, вдъхновена от будистки практики и вокални мантри. Силното вокално присъствие на актьорите и вниманието към физическите детайли придаваха на сценичното преживяване почти медитативен характер. Въпреки това, концептуалната рамка около будизма остана частично неразгърната – ироничният ѝ прочит повдигна въпроси за контекста и намеренията зад този избор, без да предложи ясен ключ към интерпретация. Но значимост на спектакъла определено придаде темата за психичното здраве, която стоеше в основата на сюжета: петима души изоставят телефоните си и се оттеглят от градския живот в търсене на духовно изцеление – потенциал, който сякаш не беше разгърнат в дълбочина.
Използването на мултимедия добавяше визуална плътност, но на моменти сякаш ограничаваше сценичното действие и директната комуникация между аткьорите. Особено впечатление направиха вокалните и музикалните умения на актьорите, които се разкриха още по-силно по време на предвидения концерт след спектакъла. В тази по-свободна и непосредствена атмосфера, артистите и публиката спонтанно започнаха да танцуват, а усещането за колективност и споделеност стана водещо.
Словашкият театър „Ян Паларик“ се завърна след 30-годишно отсъствие от фестивала с „Меланхолия на отпора“ – спектакъл, който използва традиционна театрална форма, за да изследва сложния терен между анархия и тоталитаризъм. В него нямаше експерименти, но имаше ясно структурирано политическо послание и добър сценичен ритъм. Макар естетически да не изненадва, това представление демонстрира как класическите средства могат да носят актуалност, когато са използвани с дисциплина и артистична убеденост.
Един от най-силните акценти на фестивала беше „Wandervogel“ – документална продукция на чешкия режисьор Ян Мочек, вдъхновена от живота на германския политик Хайнц Рут. Историята за скритата хомосексуалност, репресиите и търсенето на идентичност в условията на авторитарен режим беше разказана с деликатност, визуална простота и емоционална прецизност. Сценичният език беше освободен от патос, но изпълнен с хумор и нюанси, които придаваха плътност на разказа. Границите между документално и театрално почти се размиваха, а сцените с голота – далеч от ефекта на провокация – се възприеха като жест на уязвимост и освобождение, напълно обосновани в художествения контекст.
От другата страна на документалния театър се нареди „Smokeout“ – чешка продукция, създадена в отговор на опити за съдебна намеса в творческата автономия на артистите. Спектакълът разказва за реален случай от Бърно през 2018 г., когато кардинал Доминик Дука се обявява срещу постановка, включваща експлицитна сцена, в която Исус изнасилва мюсюлманска жена – сцена, предизвикала обществен скандал и довела до съдебно дело, стигнало до Конституционния съд на Чехия. „Smokeout“ използва документални материали – закони, медийни публикации, писма от зрители и свидетелски показания, вплетени в сценично действие с ритуален характер.
И макар темата за свободата на изкуството и моралните граници да остава изключително актуална, втората част на представлението се разви по-обстоятелствено, с фокус върху локален контекст, който може да затрудни универсалната рецепция за международна публика. Въпреки това, „Smokeout“ се открои като едно от най-смелите и политически ангажирани заглавия във фестивалната програма – с ясно заявена позиция и категорично сценично присъствие.
В заключение, Divadelná Nitra 2025 не предложи лесни отговори, нито се стремеше към консенсус. Фестивалът съзнателно заложи на политическа чувствителност и социална емоционалност. Именно в тази амбивалентност – между активисткия жест и художествената стойност, между документалната строгост и поетичната игра – той се утвърди като едно от най-значимите театрални събития в региона. Сцена на отпор, но и на саморефлексия. В свят, в който правата са под заплаха, а думите – под съмнение, театърът в Нитра остава буден. И необходим.
Именно това усещане за ангажираност и критическа будност, които фестивалът успява да създаде – не само чрез спектаклите, но и чрез средата за дебат – ме кара да се запитам какво ни липсва у нас.
Защо е толкова трудно да изградим жива и устойчива критична общност? Какво ни пречи да задаваме въпроси, вместо да приемаме нещата такива, каквито са? Дали с времето не свикнахме да отлагаме разговора за важните теми – или да го водим само в тесни, затворени кръгове? И дали интелигенцията у нас не е започнала да се чувства по-уютно в естетиката, отколкото в позицията?
Възможно ли е театърът у нас отново да се превърне в критическо пространство, а не в бягство от действителността? И можем ли чрез изкуството да върнем чувствителността си към онова, което се случва тук и сега?
Все някакви такива въпроси… на които отговор нямам.
текст: Ана Батева
